От дълго време се питаше дали наистина има смисъл всичко това, дали трябва да опита. Сърцето й се "обаждаше" от някъде и бе вече решило че ще опита пак. Какъв егоист! Не си направи труда да попита разума какво мисли.

Разума бе объркан, както винаги. Той мислише че не може да съживи нещо от прахта като митичен Феникс. Все пак бе минало време, тя сякаш бе охладняла, и все пак не достачно, за да каже- не. Може би, пак, сърцето се заблуждаваше че може да забрави, че може да опита пак, че може би има смисъл.

Не й се искаше да се обърква пак приемайки го в живота си, но в същото време сърцето й искаше да е с него.

Не знаеше какво да прави, бе объркана, искаше да опита, но в същото време, можеше ли да залепи нещо счупено на милиони парчета...

Този кръстопът е познат, може би, на всички. Когато достигнем до него смятам, че трябва да попитам разума, защото сърцето обича и се жертва.
Поздрави!